Първо специално за Чопър – мидичка, че си я поръча, а картофа го изядох, сори, ама наистина са им много вкусни картофите на ПЕИ!
От Отава тръгнахме към Квебек сити и до там по-магистралата, защото бързахме. В Квебек сити се запознахме с някои българи от другия форум. Между другото, много свестни и приятни хора, направихме си купон с барбекю, сладки приказки, поканиха ни да преспим в тях, на другия ден ни показаха града и ни изпратиха до изхода на магистралата, от където трябваше да продължим.
Квебек сити е красив град, старият му град е във френски стил, с малки калдаръмени улички, кафененца с масички за двама, магазинчета, глъч, цветя. Сейнт Лорънт ривър почва да се разширява към океана там и е огромна. Има страхотни графити по мостовете и фасадите на сградите, направо не можеш да разбереш кое е истинско и кое-нарисувано.
Също интересна е пешеходната улица с изглед към реката, изцяло с дървена настилка. Има си и английска част с характерни за Англия сгради.
Много ме издразни това, че е все тая дали говориш на английски или български – еднакво не те разбират. Това важи за цялата провинция Квебек до Ню Бронсуик. Също така ни казаха, че в училищата там учат, че Квебек сити е столицата на Канада и други подобни глупости. И като кажа в Тим хортънс че искам хъни крълерс ме гледат, все едно че искам змия!
От Квебек сити започна истинското ни пътешествие. Не сме се движили повече по магистрали, целта ни беше да сме максимално близко до океана, и съобразно това, избирахме най-крайните и малки пътища до края на пътуването. От там поехме по път, успореден на магистрала 20 и на реката. Посетихме музея на моторите, има страхотни стари модели и наистина си струва да се види.
От там се опитахме да намерим един музей на ретро автомобили, но не ни стигна времето и продължихме към Ню Бронсуик.
Квебек е една изключително красива провинция в тази си част.
В Ню Бронсуис влезнахме през ноща по мост и изглеждаше много красиво, като всичко в Квебек нощем. Града от другата страна си е мъртвило, не намерихме мотел и спахме в джипа по средата на някаква поляна. Провинцията е заселена само по крайбрежието и покрай американската граница. По средата е пусто – гори, езера, реки, рекички. На сутринта поехме покрай океана, през множество малки рибарски селца, сравнени с Онтарио – доста бедни къщи, резерватa Kouchibouguac не ме впечатли особено, пригоден е предимно към пешеходен и велотуризъм, в общи линии – много подстригана трева покрай река и няколко потока с красиви мостчета и красиви гори. Правихме плаж след това, за наш късмет океана първите дни не беше студен, има лагуни, в които водата си е направо топла, седяхме в тях и си четяхме книжките, голям кеф! Моичкия се бухна до аспуха в пясъка, отказа ни двойното, ринахме пясък, подлагахме камъни, веселба, добре, че някакъв човек от пътя ни видял и дойде да ни измъкне, не че се бяхме притеснили много, де.
Но е факт – любезни са и услужливи, когато имаш нужда. Спахме в мотел, и на сутринта минахме по Конфедерейшън бридж, който е забележителен, 13 км дълъг, и доколкото знам, най-безсмисленото и скъпо съоръжение в света, защото трафика е много слаб.
Остров Принц Едуард
е прекрасен! Обиколихме го по бреговата ивица почти целия, плажовете са с характерен червеникав цвят, който се получава от отмиването на скалите, със същия цвят.
Острова е с крайбрежна обиколка 1280 км. И всяка година вълните му вземат по около 1,5 м. Има множество фарове, повечето са и музеи, на един от тях са прихванали първи бедствения сигнал на Титаник. Типа на населяване е ферми и всичките му национални и местни резервати си струва да се видят.
Намерих си морска звезда на плажа, посетихме няколко музея, в стил кънтри, пихме местната напитка – сок от боровинки. Мотелите там са много хубави и най-ефтини по целия ни път. Всъщност, в най-хубавия мотел спахме на Кавендиш и струваше 45$, а най-лошия беше в НБ – 80$. Естествено, ядохме морска храна, лобстери, скалапс, а картофите им са много вкусни, колкото и да не обичам картофи, варените с масълце ми харесаха!
Взехме ферибот до Нова Скоуша, 22 км. за 75 мин. и слезнахме в град Карибу , от където поехме през средата на провинцията към Халифакс. Деня го прекарахме в офроуд из Liscomb резерват, много диво и красиво място, забравено от бога, с девствени езера и гори, които са нпрогледни в сърцевината си, като в омагьосана приказка, дъбове, покрити с мъх, преплетени клони, черни потоци, елени, соколи, зайци и други животинки.
Следобяда, търсехме едно езеро (в резервата няма табели, ориентирахме се по компас, който се оказа безценен за цялото ни пътуване), с изненада видяхме спрял пикап с натоварена ламаринена лодка. И като най-големи глупаци взехме, че питахме за езерото. Естествено, упътиха ни, питайки се един друг „Там ли беше? След 3 или 5 мили? В ляво или в дясно?” И ние, като още по-големи глупаци ги послушахме, та, след около 20 км. каране в нищото, без път, се светнахме, че сме попаднали на бракониери, били сме почти до езерото, и са ни пратили за зелен хайвер Свечеряваше се и затова с помоща на компаса излезнахме от резервата и вечерта бяхме в Халифакс.
Там си струва да се види цитаделата, музея на Александер Кийтс и да се яде бъргер с лобстер. Града е симпатичен, пристанището също.
От там на югозапад по крайбежието, към залива Фунди. Невероятни заливи има там! Голяма красота! И вятърните генератори, които аз кръстих ловци на вятър, са внушителна гледка.
Залив до залив, разхвърляни из заливите пладноходки, пусти плажове със следи от еленски копита по пясъка.
Рибарските селца са много натурални, някои имат къщички за котки.
НС е провинцията, която най-много ми хареса като природа. Обиколка на още няколко фара. Спахме в най-спокойното и красиво градче, което съм виждала – Ливърпул, прииска ми се един ден да умра на брега на реката му. От там с ферибота до Ню Бронсуик – 75 км. за 3 часа. Ферибота е голям, колите се товарят в трюм, и е доста скъп.
Последната ни цел беше Хоупуел рокс. Това наистина беше забележително! Там са най-високите приливи в света, в дъното на залива достигат 16 м. Няколко километра преди скалите океана се отръпва около 1,5 км мавътре и се разходихме по океанското дъно.
(в далечината е плажа)
Освен това на мястото се сблъскват два атмосферни фронта и времето само на метър може да е доста различно. Невероятно преживяване! Самите скали са в резерват, който затварят след 17ч.,защото става опасно. Ние заварихме най-ниската точка на отлива и изчакахме започването на прилива. Трудно ми е да го разкажа. Водата там е много странна, един голям червен океан,
който идва и си отива, отнасяйки със себе си и водите на реките, в чиито корита не остава капка вода трийсетинаина километра навътре по устията.
Странни са и градовете, покрай тази река, която се казва Шоколадова река, със също така червени води, които половин ден имат река, половин ден нямат и мостовете им изглеждат нелепо безсмислени. Наистина отидете и вижте, гледката е неповторима!
(лодките чакат прилива, за да отплуват)
Друга местна забележителност са покритите дървени мостове, същите като във филма „Мостовете на Медисън” .
За съжаление там времето ни изтече и след 15 часа каране по магистрали си бяхме вкъщи!
Общо дни – 10. Общо километри – 4 900.
До догодина, когато пак ще поемем нанякъде!
Есетествено, не разказах всичко, защото трябваше да напиша 20 стр. Но ми се иска да добавя, че накрая ми дойдоха в повече боровете и тилилейските гори, и с цялата си душа копнеех за маслинови дръвчета.
). Днес следобед си мислех да те питам защо не казваш нищо за отпуската и как изкарахте, а сега гледам нашето момиче цял пътепис спретнало !
